В събота в Кюстендил премиерът Пламен Орешарски обяви, че с македонския си колега Никола Груевски са се разбрали да честват заедно исторически дати въпреки различната им интерпретация от двете страни на границата. Ако обаче западните ни съседи наистина имаха подобно намерение, то можеше да намери реализация само преди 10 дни – на 20 юли, когато се навършиха 110 г. от избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Тогава в битолското село Смилево, родното място на Даме Груев, се развяха само български трибагреници и червеночерни знамена на ВМРО-БНД. Местната власт не уважи честването .Само собственикът на кръчмата досами паметника на Даме Груев по едно време извади флаг със звездата на Вергина и след като дълго се чуди къде да го дене, го наметна върху телцето на малко дете. По-късно се оказа, че кръчмарят е и кмет на селото, който обаче се вълнуваше повече дали гостите имат купонче за по една плескавица в заведението. Впрочем единствено деца от малкото Смилево се престрашиха да дойдат на тържеството, организирано от Българския културен клуб – Скопие (БККС), с председател Лазар Младенов. Македонската държава бе представлявана само от няколко полицейски коли, които мълчаливо наблюдаваха отстрани. В горещия съботен ден част от селяните си бяха по нивите с тютюн и овощните градини в околността. Останалите наблюдаваха мълчаливо колоните от активисти на ВМРО и млади момчета и момичета от ансамбъл „Гоце Делчев“, които изминаха пешком последния километър до паметника на Даме Груев. Пътят бе толкова стръмен, че автобусите нямаше как да го преодолеят.

Всъщност надежда за общо честване на Илинден се появи преди месец. Тогава членове на инициативния комитет за честването от БККС обявиха пред медиите, че се очаква тази година в Смилево да дойдат президентите на двете страни. Мирослав Ризински, член на УС на БККС, заяви: „Крайно време е да си подадем ръка от двете страни на границата и така да повлияем на политиката, свързана най-вече с препоръките на Брюксел към Македония за общо честване със съседите на исторически годишнини”.

Ризински беше на 20 юли в Смилево. Българският президент Росен Плевнелиев не дойде, но поне изпрати поздравителен адрес, а македонският му колега Георге Иванов и това не направи.

От македонска страна единственото приветствие бе от страна на македонската ВМРО-Народна партия. Тази клонка на някогашното ВМРО-ДПМНЕ е на един от нейните първи председатели – Любчо Георгиевски. Единствено той от бившите премиери на Македония съживи контактите от двете страни на границата.

По негово време пък президентите Георги Първанов и Борис Трайковски от колеги станаха близки приятели.

Смилево е второто Оборище, на това място е взето решението за избухване на Илинденското въстание, припомни лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов. Чествания на т.нар. смилевски конгрес се правят за трета поредна година. При първото през 2011 г. цялото село било завардено от полиция.

Почти всяка българска кола била проверявана за пропагандни материали още от границата. Тържеството обаче минало при чудесна организация, спокойно и 50-те полицаи така и не намерили повод да се намесят.

Миналата година полицаите били по-малко. Въпреки това смилевски първенци не пропуснали да се оплачат, че „бугарите ги провокирали, като искали да пуснат националния си химн, но те не им позволили”. Онлайн изданието на скопския в. „Дневник” пък се възмутило, че българите, сред които имало и евродепутат, предложили помощ за поддържане на паметника на Даме Груев. В интерес на истината тази година паметникът и паркът бяха почистени по-добре. Никой не се подразни и когато над Смилево и околността гръмна българският химн, защото след това прозвучаха и химните на Македония и ВМРО.

Напразни бяха и притесненията на телевизионните екипи от София, които бяха предупредени, че миналата година колеги от Тв7 така и не са успели да стигнат до Смилево. На границата македонски митничари им поискали държавен документ за камерите. Какъв държавен документ, като сме частна медия, реагирали журналистите. Те отказали да влязат в Македония, защото без техника нямало как да си свършат работата.

Докъде е стигнала пропастта от двете страни на границата личи по това, че комшиите честват Илинден, но на друга дата и на друго място. На 2 юни те организират церемония на Мечин камък край Крушево. Така всъщност отбелязват годишнината от т.нар. Крушевска република, а за водач на бунта зачитат войводата Никола Карев, известен със социалистическите си идеи. Странно защо обаче македонската историография не споменава, че освен Карев въстанието е ръководено и от българския офицер Борис Сарафов, и от нашенеца Анастас Лозанчев, починал през 50-те години в България.

В Смилево все още има живот, макар от коренното му българско население да не е останал почти никой. Някогашното голямо и богато село, скрито от турците в дълбоките дипли на планината, неведнъж е опожарявано и ограбвано в годините около въстанието.

Последните смилевчани бягат към България през 1932 г., след тежко сражение между български чети и редовна сръбска войска.

И днес, като преди 100 г., достъпът до южното македонско селце е доста труден. Поне 5-6 км преди него пътят е толкова тесен, че разминаването на 2 автомобила е проблемно.

Смилевчани наблюдаваха мълчаливо „нашествието” на активисти на ВМРО и на македонци от БККС и от Сдружението за македоно-българско приятелство. Някои отговаряха на поздрава „Добър ден”, други не. На излизане от селото, далеч от полицейските коли, възрастен мъж се престраши и смело помаха на автобуса, от който се развяваше знаме на ВМРО.

На връщане към България маршрутът ни мина през Куманово и Крива паланка. Пътят остана все така оживен от коли, пътуващи и в двете посоки. Скоростта на движение обаче е доста ниска заради острите завои и тясното платно – такова, каквото е от десетилетия насам. Отляво на пътя току се показваха бетонните панели на няколко моста от стартиралото преди 15-ина години изграждане на историческия железен път към границата. Исторически в истинския смисъл на думата, защото е замислен още през 1873 г. по време на Османската империя. Идеята обаче пропада, защото уж осигурените пари са разграбени. Днес пътят от Куманово до Кюстендил е 65 км. От тях 2 са наши, останалите 63 трябва да изгради Македония.

Съседите обаче изобщо не бързат. При управлението на Любчо Георгиевски нещата уж потръгват, започва работа по 37-километровата линия Беляковци-Крива паланка, но след като правителството на ВМРО-ДПМНЕ пада, строителството спира.

Пътят София-Скопие е практическо олицетворение на отношенията между двете държави. Тръгне ли отново неговото строителство, може да се мисли за размразяване на контактите. Засега те остават на едно от най-ниските нива за последните 20 г.

Кръсте, домакинът ни в Охрид, е умерен оптимист. Според него пътят Скопие-София ще стане веднага след като Македония влезе в ЕС. Обратното, казвам, – този път ще е главното доказателство за готовността на Македония за ЕС.

Сред участниците в тържеството над Смилево се открояваше колоритната фигура на бай Илия Гарбев. Тежко заболяване преди няколко години го бе лишило от зрение. Затова един от синовете му внимателно го придържаше под мишницата.

„Ура-ура-ура!”, извика бай Гарбе, като чу българска реч в ханчето преди парка на Даме Груев. „Дошъл съм да „видя” България, момчета”! От лявата страна на измачканото му сако е закачен български медал. Предполага се, че нашето ВМРО го е предложило за награда послучай някоя годишнина на въстанието. От време на време старецът притискаше с дясната си ръка медала и слепите му очи се навлажняваха.

„Приятелю, много българи има в Македония, но се страхуват, а аз няма за кога да се страхувам”, промълви той. Синът му пък извади от портфейла си избеляла снимка от посрещането на българската армия в Прилеп през 1941 г. „Да живей България”, гърмеше гласът му по време на церемонията.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *